Напусналият ни неотдавна проф. д.ф.н. Димитър Аврамов е сред най-известните български естетици, изкуствоведи и художествени критици. Един от най-значимите му трудове е пространното изследване „Естетика на модерното изкуство”. Новото разширено издание е допълнено от автора със студията „Българското изкуство и модернизмът или защо и как написах тази книга”. В нея той споделя за изворите на своето вдъхновение:
«...Аз обичах модерното изкуство. Живеейки в една деспотична обществена система с желязно регламентирана култура, обичах свободата, която то носи и символизира. Съзнавах рисковете му и деструктивните сили, заложени в него, но дори и те ме привличаха по особен начин, както привличат опасностите при всяко приключение, при всеки поход към непознатото...»

«...Работата ми над Естетика на модерното изкуство от чисто психологическо гледище се превърна за мен в безценна духовна компенсация – тя ми връщаше в значителна степен онова, което действителността ми бе отнела. Връщаше го тайно, конспиративно. Докато работех в почти пълна изолация, в благословена самота, аз се откъсвах от сивотата и посредствеността – общувах с първокласни умове, световни гении и дръзки новатори; обитавах европейско културно пространство с неговите необятни хоризонти; докосвах се до проблеми, чиято мащабност и глъбина ме плашеха, но и неудържимо привличаха; някои от тях – глобални проблеми на нашата модерна цивилизация...»

При бърз преглед историята на модерното изкуство оставя впечатление за противоречиво и несвързано многообразие на индивидуални търсения, направления и школи. В шеметната смяна на стилове се раждат множество художествени течения, просъществували само за кратко време, макар и да са обещавали трайна реформа в изкуството. Приносът на проф. Аврамов е в умението му да премине от отделното явление към същността на обекта, за да очертае мрежа от вътрешни зависимости, които превръщат хаотичната видимост в органична цялост.Свързващият принцип – именно това е естетиката на модерното изкуство. Тук тя е представена като съвкупността от идеи, които го движат, отношението му към действителността, природата и живота, морала и науката, възгледите му за смисъла на изкуството, за целите и задачите му, за мисията на твореца, за сюжета, съдържанието и формата.
В тази монография работата на теоретика на изкуството се допълва от вижданията на историка, а понякога дори и от преценките на художествения критик. Така явлението „модерно изкуство”, с времеви граници от средата на ХIХ век до 30-те години на ХХ век, е обхванато в цялата му необикновена сложност и противоречивост, разкрит е в дълбочина неговият вътрешен смисъл, обогатил художествените търсения на съвремеността.