Настоящото издание представлява рядък исторически извор, в който се преплитат няколко повествователни жанра – автобиографичен, исторически, документален. До днес публикуването на дневници на общественици и политици e твърде рядко явление не само в български, но и в световен мащаб – у нас за последните сто години броят им едва ли надхвърля десетина.

Още по-рядко и интересно е съчетанието, когато човек едновременно е водил дневник и е написал своето животоописание. В последните десетилетия съвсем логично най-голям обществен интерес получиха дневниците на политиците Б. Филов и на Г. Димитров.

За разлика от тях, където повествование почти липсва, коментарите са откъслечни и само тесни специалисти могат да се ориентират в събитията по дати, то дневникът на акад. Николай Тодоров представлява подробен и леко четящ се разказ с интересни описания и анализи на лица и събития за период над двадесет години (1975–1998), с не малко отклонения за времето до 9 септември 1944 г. и след това до годините на водене на дневника.

В описваните събития акад. Н. Тодоров не остава пасивен наблюдател, а е активен участник със свое собствено мнение и преценка за случващото се в национален и международен мащаб. Затова и основните тематични кръга, около които се гради повествованието, следват най-общо развитието на житейския и творческия път на акад.

Н. Тодоров за тези двадесет години – научна и организационна дейност в БАН; дейност в чужбина по научна линия; дейност, свързана със създаване и развитие на Международния център СИБАЛ; международна дейност в ЮНЕСКО като учен, общественик и политик; дейност в МВнР като посланик в Атина; дейност като председател на VІІ ВНС; обществена дейност като пенсионер. Този житейски и творчески път е разкрит на фона на политическото положение в страната и в чужбина – епохата на Л. Брежнев, годините на „перестройката“, промените от 1989 г., политическото развитие на България до 1998 г.

Двата тома се четат увлекателно като роман и на моменти човек напълно изгубва представата, че държи в ръцете си дневник. Ако може да се направи аналогия в исторически план, то настоящият дневник би могъл да се сравни с „Видрица“ на поп Минчо Кънчев, но за ХХ в.