Картината, която съставя българската поезия от първите десетилетия на ХХ век, е вече с достатъчно утаилите си трайни свои черти и като поетика, и като житейска съдба на своите таланти. С голяма сигурност се налага изводът, че повечето от тях, които са я създавали, са принудени да въплътят повика-заклинание на Достоевски: "Страдать надо!"

Като по неписан закон, по обективни причини разминали се с доволното лице на живота, повечето от тях попълват "списъка" на страдащите и несретниците, на бездомниците и обречените, на недоживелите истинското канонизиране и славата, всеобщото признание и увенчаност на делото си.

В този смисъл едва ли е само ефектна констатация, че ако не беше сражението при Демир Хисар, с този си талант Димчо Дебелянов щеше да бъде пресрещнат от друг удар на съдбата, за да се сбъдне неговата обреченост. Става така, че войната го вписа в "Ботевия вариант" на разпрощаване с живота, припознат от Стамен Панчев, Илия Ив-Черен, Гео Милев, Христо Ясенов, Сергей Румянцев, Никола Вапцаров...

И оказал се сред тях, но и вън от тях - това е той, Димчо Дебелянов! Обреченият на ранна смърт и вечен живот.