Дебютната книга на Милен Русков (роден 1966 г.), загърбила стилистично модернизма и принципно скептична към Модерността, е книга за паметта, за миналото, за чара на изгубените от нас светове на ренесанса, късното средновековие и отчасти Античността – предпросвещенските светове, свързани тук по линията на магичното, което преминава през тях като устойчивата традиция на „Древните Изкуства”. Основна характеристика на книгата е нейната мека, обичаща, носталгична ирония; тя е иронично дистанцирана от своите герои, обича това, на което се смее, а често и изключително пъстра, разказана с много гласове. Както жанрово, така и стилистично в тази книга можем да видим самото лице на постмодернизма – на „консервативния постмодернизъм”, според уточнението на автора u в предговора. Този решаващ литературен избор, вплетен в тъканта u, е едно от нещата, които правят „Джобната енциклопедия” това, което е: много своеобразна, неочаквана и същевременно изключително добра книга. Ани Илков "... самата книга не е песимистична, а много жизнелюбива, радостна и радостотворна. Очевидно става дума за една много добре (блестящо, образцово - тези са по-верните думи, но не ги употребявам, щото няма да ми повярват, преди да са прочели книгата, а след като я прочетат, моите думи няма да имат никакво значение) написана книга. Станало е така, защото при Милен дори обичайните умения, необходими за белетристическия занаят, са се развили в таланти. Той има например изключителен талант на проучвател, сякаш като едно дете, той рови с клечка из праматерията на някакъв си историко-архивен материал и точно като играещо дете, винаги се натъква на находки."