От писането се подивява. Човек се връща към едно дивачество отпреди живота. И го разпознава неизменно, то е онова от горите, онова отдавнашно като времето. Онова на страха от всичко, отчетлив и неотделим от самия живот. Ожесточава се. Човек не може да пише без силата на тялото. Трябва да е по-силен от себе си, за да се залови с писането, трябва да е по-силен от това, което пише. Потресаваща история, да. Не само писането, написаното, ами и звуците на нощните зверове, тези на всички, вашите и моите, тези на кучетата. Смазващата, отчайваща вулгарност на обществото. Болката, Христос и Мойсей, и фараоните, и всички евреи, и всички еврейски деца, и още най-силното усещане за щастие. Неизменно, така смятам