Потърсих дъщеря ми по джиесема. „Къде сте, тате, сега?” Гласът й от другия край на земята звучеше удивително ясно, сякаш си беше до мен. „Сега ли? Ами точно сега минаваме с бусчето край някакво градче, чакай да питам за името. Аха! Градче на име Мендосино.” Градче на име Мендосино. Градче на име Мендосино.”

(„Градче на име Мендосино”)

С годините ми става все по-трудно да пиша истински разкази. Вестникарски и други текстове ­ да, но истински разкази, които за миг ти отварят пролуки към други, огромни светове ­- такива разкази ми е все по-трудно да пиша. Но все пак опитвам. Осемнайсетте разказа в сборника „Градче на име Мендосино” са опитите ми от последните няколко години. Надявам се, че някои от тях са успешни.