"Това, което ме крепи в нашето битие, е надеждата, че с личното си време мога да спася цели периоди от живота на хората, които лекувам. А това е единственият начин да увелича моето време на тоя свят... Иначе за какъв дявол да правя по сдем-осем операции дневно... а съм правил и по единайсет... Най-големият съдник е медицинският ми тефтер, в който тул-там липсват отметки в графа "излекуван". Човешката ми болка в там, в празните очи на тези графи. Но графа "отложен" в моя тефтер няма. Достатъчно ми е да живея 150-200 години в живота на своите излекувани пациенти и на потомците им. Може човешката завист да е безгранична и да няма добро ненаказано, сигурно и паметта на доброто е много по-къса от паметта на злото, но аз разчитам преди всичко на една друга памет - паметта на тялото. Тялото, което хирургът изтръгва от ръцете на смъртта, пренася в следващите поколения паметта за своя спасител...? Откъс от романа