Думите мислят, че съм заспал.
Книгата пада от ръката ми,
както пада птица
от омагьосан клон.
Но не пада на пода,
за да не зарадва сенките,
нито на небето,
за да не натъжи звездите.

И аз
вече не чета
всичко това.
Аз само наблюдавам
как някаква книга пада
от ръката на някакво
преуморено човечество.
И остава да плува
като космонавт в безтегловност,
пеещ за някаква родина...
А тя – чува и знае.

Тогава ти, скъпа, се присягаш
от другата страна на нещата
и загасяш смисъла
с шепот:
– Искаш ли нещо друго?
Друг полумрак?
Друг полусън?
Друга... книга?
– Искам.
Но какво е книгата без любов?
Хората искат любов.
И не полу, а цялата.
Дори ако е тъжна.
Дори ако е безнадеждна.
Хората искат любов.
И аз искам.
Искам да я прочета.
Искам да те прочета до края.

2009