Романът на Весела Ляхова впечатлява първо със смелостта на автора да избере тема, която не е от "романтичната част" на българската история. Защото е от болезнената й част, която след толкова години все още не спира да напомня за белезите по образа на идентичността ни. След това впечатлява умелото водене на повествованието из дебрите на един "обективен корелатив", който женският почерк в романистиката по-скоро отбягва. "Бежанци" иска да се чете като сага - сага за времето, когато оцеляването е жизнена философия, но и нищо неструващ сигнал на подсъзнанието, заглушен от повика на кръвта. Текстът се вписва много мощно в добрите традиции на българския исторически роман. Едно от големите достойнства на писателския стил и подход на Ляхова е нейното пристрастие към документалния факт /достоверността/ и интерпретацията му посредством педантична реконструкция на автентичния исторически контекст в художествена перспектива.