В книгата са описани истории, случили се по време и извън ефира на телевизионното предаването „Ах, тези муцуни" за 10 години. В този портрет ще намерите черти на времето от 1992-ра до 2002 година, съдби на известни българи, късове от живота ми като водеща и журналистка. Подборът на спомените е дело на паметта ми. Ако за някои интересни случки или хора тя е изневерила, моля засегнатите да не ми се сърдят. Обичам еднакво всичките си предавания, всеки от близо 450-те си гости, но способността ми да възстановявам подробности не е изключителна. През тези десет години нямах усещане за историчност и затова не си водих дневник, който сега да влезе в ролята на спасителния подсказвач. Срещнах се с толкова интересни хора от България и света в студиото, че спомените ще ми стигнат за още много книги. Благодаря на всички, които се съгласиха да ми гостуват, на хората, които работиха с мен, на семейството си и най-вече на зрителите, които не ни забравят и сега, когато ни няма на екран. Тези дни попаднах на една мисъл на Андре Жид. Френският писател твърди, че „историята трябва да бъде разказвана от разгневен човек". Ако книгата е моята история, то в някои спомени гневът е водещото чувство. Така както в живота има любов и омраза, приятели и предатели.