Пътят на човека... Независимо откъде минава и колко спирки има, краят му е там, където свършват всички земни пътища. В съвременния свят на сътресения и промени ние имаме своите различни (не от камък и метал) доказателства за това кои сме, откъде сме тръгнали, през какво сме минали и докъде сме стигнали – фотографиите. Но фотографията е способна на нещо повече от това да покаже нечия лична история – тя може да разкаже историята на човека въобще.

Преди почти шейсет години Едуард Стайкън прави първия и най-мащабен досега опит да докаже това, организирайки изложбата „Човешкото семейство” в Музея за модерно изкуство в Ню Йорк. Повече от двеста и петдесет хиляди зрители посещават експозицията, за да се убедят, че независимо от това къде и как живеят, хората се раждат, обичат, създават деца, преживяват радости и изпитания и достигат до залеза на живота си. Реакциите на посетители и критика са противоречиви, защото зависят от изходната позиция на наблюдаващите. За Едуард Стайкън тя е радостта и достойнството.

Да направиш албум със заглавие „Пътят на човека” без съмнение е амбициозно начинание, при което дебне същата опасност. Все пак тук с тази нелека задача са се заели фотограф и философ. А фотографията и философията са свързани от общия интерес към дори най-незначителните обекти. Всичко има своя скрит смисъл, който чака да бъде изваден наяве, разбулен, фокусиран. Сред ясните за интерпретация кадри, в които виждаме дете, тичащо към светлината, жена, която сочи хоризонта и прегърбен възрастен мъж, който върви сам по заснежения път (откъде и накъде?), отпуснал цялата тежест на живота си върху един тънък бастун, се появяват и онези изображения притчи, в които скромната видимост на повърхността ни приканва да помислим за дълбоките води на съществуването: Сизиф и камъкът, който току-що се е търкулил надолу, или монахът, който върви нагоре по лествицата, възвеждаща душата от земята към небесната и вечна слава.

Това е и най-голямото достойнство на албума – многообразието от сюжети, приближаването и отдалечаването на отделни детайли от битието, играта с „дълбочината на рязкост” в различни житейски ситуации, кадрирането, което понякога оставя извън рамките на видимото онова, което измамно смятаме за най-съществено. Често интересните за фотографиране пейзажи, хора или ситуации се намират вън от популярните маршрути, встрани от главните пътища.

Фотографията е свързана с откривателството – тя непрестанно ни напомня, че голяма част от реалността остава скрита за нас. Разкриването изисква усилие, чувствителност на сетивата, уважение и зачитане на насрещността. Да, пътят на човека може да започва и завършва еднакво, но не са еднакви гледките, пред които се спираме по време на вървенето. Албуми като този ни напомнят, че измежду всичко видяно най-ценно е това, което идва отвътре навън.