Когато представях Не тъгувай пред художествения съвет в "Мосфилм", ми наредиха да напиша, че действието се развива през миналия век, а не в наши дни. - Защо? Нали е ясно? - За чужбина. Там няма да разберат. Не ми се правеха такива надписи и помолих Михаил Ром, чийто глас много обичах, да го каже зад кадър. "Това се случило в края на миналото столетие в слънчево градче с керемидени покриви. Или може би не се е случило… Не, по-скоро се е случило" - звучи в началото на филма гласът на моя учител. Ще се възползвам сега от същото начало: в тази книга пиша за неща, които ми се случиха миналото столетие. А може и да не са ми се случвали…" Много мои познати, близки и не съвсем, колеги и компания - актьори, режисьори, оператори - написаха книги. И първото, което правя, когато някой от тях ми подари книгата си, е да разгледам снимките и да проверя дали ме има. Ако ме няма, прелиствам и си търся името. Не го ли открия, започвам да чета внимателно. "А, за този е написал… И за онзи е написал… И за еди-кого си… Можеше и за мен да драсне два реда, да не съм за изхвърляне?!" Когато аз самият започнах да пиша книгата си, реших да не повтарям грешката на колегите и да спомена всички, с които съм работил, които са ми били приятели, от които съм се учил. Но… скоро разбрах, че книгата ми ще заприлича на телефонен указател. Така че който би трябвало да е споменат, но не си среща името, нека не ми се сърди. Не съм ви забравил. Но тук пиша само за хората, свързани със сюжета на повествованието ми. Пък и мнозина вече ги няма. А моят приятел Льова Оников - опитен тамада, ме е учил, че когато пиеш в памет на онези, които са ни напуснали, не е нужно да си припомняш непременно всеки поименно. Защото може да пропуснеш някого и Там няма да му налеят. Така ще си остане да стои с празна чаша…