"Скарлет почувства утеха и прилив на сили от тази картина, изникнала пред очите й; това донякъде облекчи мъката и болезненото разкаяние. Един миг тя остана неподвижна, завладяна от спомена за безброй мили неща - тъмните кедри по алеята на Тара, бухлатите жасминови храсти, грейнали зелени пред белите стени, пърхащите колосани перденца. А и Мами бе там. Ненадейно Скарлет отчаяно закопня за близостта на Мами; закопня да положи глава на мощната й гръд, както някога в детството, да усети по косата си милувката на възлестите черни ръце. Мами - единствената й връзка с миналото. У нея пламна борбеният дух на дедите й, несломени и след поражение, и тя гордо вдигна глава. Щеше да си върне Рет. Уверена бе, че ще успее. Не се бе родил мъжът, който да й устои, щом веднъж решеше да го завладее. "За всичко това ще мисля утре в Тара. Тогава ще мога да го понеса. Веднъж да дойде утре, ще намеря начин да спечеля Рет отново. Та нали и утре е ден."