Има ли нещо по-реално от вещ? Има ли нещо по-определено, успокоително от късче връв или огърлица? Но във фантастичната проза тези вещи се натоварват - след преход през двойствеността - с невъобразимо злотворство и увличат човешките същества към падение или гибел. Предметът се превръща в своего рода вампир и изтласква героя отвъд действителността, отнемайки му разсъдъка, а понякога и живота. Мопасановите разкази за свръхестественото са не толкова преминаване от другата страна на огледалото, колкото истории за страховит, бавен и неизбежен разпад. Фантастичното у Мопасан е вътрешно явление - няма чудовища, дракони, призраци, духове. Фантастичното се ражда и задвижва от реалното; реалността се рони и разпада на хиляди късчета... Из "Речник на френскоезичните литератури" "Върнех ли се вкъщи, непременно трябваше да я видя, да я докосна. Завъртах трепетно ключа на шкафа, сякаш отключвах вратата на любимата си, защото ръцете и сърцето ми чувстваха смътна нужда да потопя пръсти в чаровния поток на мъртвите коси. А престанех ли да я галя, затворех ли шкафа, пак усещах присъствието й, като че беше живо същество, скрито, затворено. Усещах присъствието й и пак жадувах за нея. Пак изпитвах властна потребност да взема косата, да я докосвам, да се възбуждам до изнемога от студения хлъзгав допир, сладостен, вълнуващ, влудяващ. Аз я обичах! Да, обичах я. Не можех вече без нея, не можех да прекарам и един час, без да я видя. И чаках... чаках... какво? Не знаех. Очаквах Нея. Една нощ се събудих внезапно с чувството, че не съм сам в стаята..." Из разказа "Косата"