Вдигнах глава и установих, че в стаята току-що бе влязъл безценният ми другар Берюрие. Червенеещите му като калифорнийски ябълки бузи и широкият му, набразден с капиляри нос недвусмислено издаваха пристрастието на носителя им към червеното вино. Беше облечен в пепитен тъмнозелен костюм, чиито джобове бяха издути от натъпканите в тях тайнствени и обемисти предмети. Синята му вратовръзка неуспешно се опитваше да прикрие едно леке, жълтеещо върху розовата му риза, иначе осеяна с кафеникави дупчици, следи от пепелта на неизменно висящата от бърните му тлееща цигара. Виждаше се, че не се беше бръснал от два дни. Килнатата му назад шапка с широка периферия приличаше на ореол и му придаваше вид на светец. Светец, неоткриваем в църковния календар, но затова пък известен във всички квартални кръчми на Париж. Съзерцавах с чувство на приятелска топлота тези сто и десет килограма триумфираща плът. И ако трябва да предам още по-точно визията си от онзи момент, то трябва да уточня още, че панталонът му беше разкопчан, а на ризата липсваха три копчета, което отваряше пряк изглед към пъпа му, засенчен от дълги косми, приличащи на плачещи върби.