Стенли Бут е един от най-приближените приятели на Rolling Stones. Запознава се с групата само няколко месеца преди Браян Джоунс да намери смъртта си в плувен басейн през 1969 г. Писателят живее с Stones по време на турнето им из Америка през същата година. Книгата разкрива удивителна история за наркотици, затвори и беди; разказва за един период, изпълнен с купони, музика и секс. Вълнуващият разказ кулминира с концерта в Алтамонт, истински кошмар за групата и техните фенове - кръвопролитни побоища и жестоки убийства. Това запомнящо се тяхно излизане на сцената слага знак за края на мечтата за мир и свобода на цяло едно поколение. Докато книгата обрисува във фини детайли историята на Rolling Stones и отделя специално внимание на трагедията на Браян Джоунс, тя е нещо повече от биография за рок група. Както Харолд Бродки, Робърт Стоун и още много други споделят, това е най-добрата книга, писана някога за 60-те.

В послеслова си Бут обяснява защо пише тази биография цели 15 години.

„Обичта на Стенли Бут към групата не му е попречила да пише за лошата страна на света на Stones през 60–те. Това е единствената книга за Stones, която бих препоръчал и на обикновения читател, и на най–предания почитател на групата. И двамата ще открият по нещо ново на почти всяка страница.“ Робърт Палмър, „The New York Times Book Review“

„Ако никога досега не сте си купували книга за рокендрола, няма значение – това е книгата, която сте чакали.“ сп. „Playboy“

„Най–добрата книга, писана досега за 60–те.“ Харолд Бродки

„Единственият автентичен шедьовър на рокендрол литературата.“ Питър Гуралник, автор на „Last Train to Memphis“

„Удивителна, отчасти устна история и отчасти среднощен дневник в един свят, където е завинаги полунощ!“ Los Angelis Reader

„Разтърсваща! Бут е открил своя глас и стимул с постоянство и страст, каквато никога не съм виждал в журналистиката за поп музиката. Книгата му надминава всичко, което Stones са правили след Let It Bleed.“ Майкал Гилмор, „Los Angeles Herald Examiner“

„Силната, стабилна проза на Бут възкресява неконтролируемия процес, чрез който едно поколение, опиянено от собствените си увлечения, намери силно мотивираща музика, с която да живее. Във всичките хроники на шестдесетте няма нищо, написано на хартия, което така да пресъздава онези дни и нощи.“ Робърт Стоун, „Salon“