Всяко общество търси някаква благоприятна и разумна пропорция между смеха и сериозността. Около това търсене често са възниквали спорове, които са разделяли хората на две – едните, приемащи смеха като нещо добро, благородно и красиво и други, които виждат в смеха нещо грозно, подривно и заплашително.

Българският смях е слабо проучен, при това малкото по-сериозни монографии на тази тема са предимно литературоведски, изкуствоведски и етнографски и едва в последните години се забелязва известно разширяване на интереса от страна на историци, културолози и лингвисти. Специално към хумористичните вестници и списания, върху които е фокусирано това изследване, интересът е бил спорадичен и фрагментарен. В обзорните трудове по история на българската журналистика на тази тема е отделяно относително скромно място и оценките за отделни издания и тенденции нерядко са едностранчиви и идеологически острастени.