Тя пише опасно, нелирично, афористично – като Константин Павлов. Плътните, но вторични описания на животни в новата й книга създават усещането за космическа дълбочина на погледа и показват човека като един сред многото животински видове. (Това наричаме постхуманизъм.) Животът е нелеп, живото е чудовищно... И самият човек си отива бавно, заедно с падащата косо кървава битийна светлина на залеза. Вземи и чети!

Ани Илков

В новата книга на Белослава Димитрова „Дивата природа“ е безмилостна, даже зловеща в почти пълното отсъствие на човешкото. Светът съществува само заради своето възпроизвеждане, началото на живота е край на чудото, всички опити за близост са обречени, а провалът на човека е неминуем. „Няма защита/ няма такава“. И все пак – шизофренията на оцеляването - сърцата бият, кръв и слуз текат, водата пречиства, слънцето изпарява, хищническо правене на любов, поглед нагоре, отвъд земята, където може би всичко ще се повтори. И пак. Спомнете си филма „Ел Дорадо“ на Карлос Саура, пътуването без край, с неясна цел, с ръждясващи оръжия, малария, влага и гниене, джунглата, която поглъща без следа… Това пътуване-търсене из „Дивата природа“ крие опасности, Белослава. Затова – смелост! Светът предстои.

Силвия Чолева