Преди време една журналистка от радиото ме покани да избера песните за предаването, в което трябваше да си приказваме някакви умни думи. Изброих няколко песни, които ми харесват. Осъзнавах, че нямат нищо общо помежду си, но това си бяха мои любими песни и дори се притеснявах, че не успях да включа повече. Самото радиопредаване за мен беше малко разочароващо. От имената, които бях споменала, бяха подбрани други песни – непознати за мен, чужди и почти неприятни за слушане. И всичко това се оказа допълнено с малко ранна опера, която също нямах предвид. След предаването журналистката ми каза: „Кристин, нямах представа, че изборът ви е толкова среден. Немузикантски. Та това, което ми изредихте, бяха просто хитове. Другите преди вас си избираха джаз, класика, авторска музика...“

Значи това е бил проблемът: моят вкус, който е трябвало от любезност да бъде донякъде зачетен, но всъщност поправен, подобрен и издигнат до нивото на срещата. Екипът на радиото, притеснен за стила на предаването, е минал през иглени уши, за да го опази.

Натъжих се. Не защото смятах, че „драгият слушател“ ще се почувства по-щастлив, ако чуе точно „моите“ песни – аз не съм музикант и не съм мислила, че от мен се очаква да се състезавам по композиционни тънкости с невидими конкуренти. Натъжих се, защото ме бяха попитали коя е моята музика.

Ако ви е страх, че нещо няма да ви хареса, не питайте. Ако сте готови да приемете някого такъв, какъвто е, питайте го за всичко. Само нека не ни се налага да лъжем за това, което обичаме. Защото един ден ще се събудим между чужди предмети и ще разберем, че не можем да се събудим.