– Къде беше, малка маймуно? – каза мисис Джо, като тупна с крак. – Казвай направо къде беше, докато аз се измъчвах от страх и тревоги, инак ще те измъкна от ъгъла ти, ако ще да сте петдесет пиповци и петстотин гарджъровци!

– Бях на гробищата – казах аз от мястото си, като плачех и се потривах.

– На гробищата! – повтори сестра ми. – Ако не бях аз, отдавна щеше да бъдеш на гробищата. Кой те отгледа с двете си ръце?

– Вие – казах аз.

– Я кажи, защо съм го направила? – извика сестра ми.

– Не зная – проплаках аз.

– А аз зная! – каза сестра ми. – Зная, че никога вече не бих сторила такова нещо. И зная още нещо: че откакто си се родил, ни веднъж не съм свалила тази престилка. Не ми стига, че съм жена на ковач (и то на Гарджъри), ами още съм и твоя майка!

Но аз гледах унило огъня и не слушах вече думите й. Защото в злобно святкащите въглени пред мене се редяха беглецът от блатата с веригата на крака, тайнственият момък, пилата и ужасната клетва, поради която трябваше да извърша кражба в родния си дом…