Блестящ стил и чувствена, женска мъдрост на едно място. И на това място още могат да бъдат видени Виенската опера и чифт цъфнали женски очи. Цъфналите женски очи са ключ към тази книга. Те са пълни с необяснима сласт. Същата сласт, каквато е тази, която движи цялото Мироздание. Живителен копнеж. Да четеш "Виенски апартамент" е все едно да плуваш под вода. Но не като удавник, а като риба или амфибия. Свободно дишайки, завладян и учуден от глъбините (на човешките души и на световните пространства), подмамен към лабиринтите, в които зеленикавия сумрак те повежда към тайнствени и непознати (или прекалено добре познати!) събития и чувства. "Виенски апартамент" отново показва, че доброто писане ражда нова действителност, в която се потапяш и заживяваш нов, паралелен живот. Поне докато четеш. След това само си спомняш – с добро чувство. Чувство като онова, за което старата фрау казва, че я е спасило от най-страшното отчаяние. Калин Терзийски Всеки добър писател в по-малка или в по-голяма степен е задълбочено търсещ и намиращ изследовател на собствените си пространства – обикновено не ги и подозираме, докато не се захванем с нещо толкова внезапно съкровено, каквото е писането. В първия роман на Радостина Ангелова има такива ранимо открити или сенчесто потайни пространства за обхождане, които тя е нарекла „Виена”. Те са едновременно реално съществуващи и нереални, проекция на въображението и отражение на житейски, мисловен и емоционален опит – когато всичко това се случва едновременно, писането се превръща в магическа смес от думи, които сякаш сами се намират и подреждат по най-добрия начин. Керана Ангелова Защото – стигайки до фрагментите в италика, пак първо се стреснах... сетне се насладих на великолепието там. Из-от-такова балкански дълбоко тържество на женскостта /именно на женскостта, а не на някаква измислена женственост/ са писани! Упиват без вино. И не просто са заявка за отказ да се фокусира само видимото, очевидното, прагматичното, повърхностното, в крайна сметка... Целят, струва ми се, поне напомняне-връщане към изначална, позабравена – и в концепцията на текста – спасителна за света женскост в божественото... Роман е, да... Роман за разколебаната човешка идентичност, но не и за разколебаване на светлото и правото в женската идентичност. Мисля си, че прескачайки от делничното в необикновеното, с тъга, но и с усмивка, това повествование носи надежда – че в света на глобалното ни унифициране, идентичностите и доброто все още биха могли да получат „рестарт”. Опитвайки пак да избягам от неподправено наивното наслаждение в прочита, казах си: роман е: незастинал в наследените класически определения на жанра... който обаче не играе по свирката на постмодерни формули; не се „разпада”, а по-правилно се „сглобява”, събирайки живите фрагменти от националности, съдби и индивидууми ... Роман, който лично мен ме занимава не толкова с „непосилната лекота на битието”, а повече – с рядко „посилната” лекота на разказването за нелекото битие. Ваня Стефанова