През есента на 1992 г. се натъкнах на роман, който завинаги промени писателската ми работа. Случи се в антикварна книжарница, скрита в една глуха уличка на Канзас Сити. Там попаднах на книга от тогава до голяма степен забравения американски писател Ричард Йейтс. Днес Великденско шествие се смята за може би най-добрият роман на Йейтс. А аз бих го поставил сред най-важните художествени произведения в американската литература от втората половина на ХХ век. От мига, в който го открих, той се превърна за мен в ключова творба – тъй като мрачното му светоусещане съвпада с моето. Наситеният сюжет на романа обхваща четиридесет години и разказва за живота на две сестри: Емили и Сара Граймс. Сара се омъжва за негодник, живее в Лонг Айлънд и потъва в тиха депресия. Емили остава в града, заема поредица от не особено важни длъжности в областта на рекламата, спи с много мъже, загубва работата си, отдава се на алкохола и накрая изхвърля целия баласт, който я е държал на повърхността. Ако всичко това ви звучи ужасно потискащо... да, така е. Но повече от всичко друго великият и мрачен роман на Йейтс утвърждава идеята, че няма такова нещо като обикновен живот, че всеки изживява своето собствено повествование. Безстрашието на авторовия светоглед ме изуми. Това е автор, готов да изрече толкова много неприятни истини за преходното ни съществувание и за великата човешка способност за самоизмама. Окото му не мигва, но състраданието му неизменно проличава. Великденско шествие е един от онези малки и тихи шедьоври, които ни казват много за тъгата в сърцевината на всичко и задават един от най-неудобните въпроси: ще можем ли някога наистина да разберем себе си? ДЪГЛАС КЕНЕДИ