"Бай Ганьо" е текстът, пораждащ може би най-противоречивите прочити в българската читателска среда. Това е факт, който не може да бъде заобиколен най-малкото защото е признак за свръхчувствителността на българина към Алековия персонаж. Пълно заклеймяване, оправдаващо търсене на "драмата" на героя или апологии на жизнеността му -тези насоки са очевидно различни и в същото време всяка от тях пресилва смисъла на творбата. Артистичният бохемски почерк в анекдотите за Бай Ганьо системно бива "накланян" от читателите ту към откровено негативна интерпретация на образа, ту към съответните компенсации, търсещи "положителното" в него. В същото време - не трябва да забравяме - творбата държи на това, че именно разказва, при това в приятелски кръг и за забава. Тя не записва, не назидава, отказва се от възможността да бъде морализаторска институция. И все пак, доколко това е така? Не е ли веселбата само маската, елегантният начин, избран от автора, за да "смъмри" сънародниците си? И не прави ли Алеко това с понякога учудваща сериозност, която контрастира на комизма на разказваните случки? Всъщност именно неописаният, но внушен образ на автора е причината за разногласията на възприемателите. Защото авторът в лицето на разказвачите постоянно рамкира поведението на Бай Ганьо, оценява го. Елка Димитрова