Той: Ах, явно вече нямам тайни с теб! В Миро те припознах – атлазно синьо! Луна. Сърце. И този твой куплет аз вплетох на платното с моя рима. Говориш за… Разбира се, познах! Париж е нежен, весел и вулгарен! Че твой съм, още в София признах! Че моя си в Париж, съм благодарен! Вървим през стария площад Пигал и всички двойки завистливо гледат – Ван Гог сега да беше ни видял, пък после да рисува слънчогледи!

Тя: До теб, разбира се! До никой друг не мога из Париж да се разхождам. Напук на всички мухльовци, напук на дамички, излизащи от кожата си, които ни следят с посърнал взор и съскат зад гърба ни, свили устни: „Какъв кошмар! Той с нея! Жив позор! Той е разхайтен! Тя пък е разпусната!“ О, няма спор! Свещена простота! Те даже не разбират как са прави! Разхайтени – в града на любовта! Разпуснати – ами така се прави!

През рамото ми – твоята ръка, аз с палец в гайката на панталона ти, площад Пигал пресичаме така и той ни ръкопляска от балконите. Да беше ни видял сега Ван Гог – как тръпно спускаш длан към моя лакът – с кръв от отрязаното си ухо би нарисувал сто картини! Актови.