Пособието има за цел да улесни работата на студентите (пък и на всеки иконограф) при изписването на текст върху икони или в стенопис. Създадено е на основата на руския превод на „Ерминия или наставление в живописното изкуство”, съставена от йеромонах Дионисий Фурноаграфиот.

Това е авторитетен текст от ХVІІІ в., в задоволителна степен покриващ изискванията за канонично изписване. Неслучайно той е преведен на български още в 1863 г. от Върбан Коларов и използван като базисен при съставянето на неговата Ерминия. Необходимостта от подобно помагало е продиктувана от немалкото количество грешки, допускани при изписването. Това впрочем е проблем, който съществува отдавна в иконописта.

Например в споменатата Ерминия на В. Коларов откриваме сериозни правописни неточности в църковнославянския текст, водещи до смислови неясноти, срвн. Пророк Осия ... говори Милости жощу (вместо хощу), а не ...; Пророк Иойл ... говори Осиона (вместо от Сиона) воззовет ... (с. 32) и др. В днешната иконопис и стенопис се наблюдава и една друга тенденция, която дава повод за притеснение – надписите да се изпълняват на съвременен български език, а пък шрифтът да е старобългарски или църковнославянски.

Подобен подход е най-меко казано неудачен, тъй като възниква сериозен проблем – към кой правопис да се придържа иконописецът – към този на съвременния български език или към този на църковнославянския. Така например се е получило в една сцена от стенопис в храм в гр. Несебър, където с църковнославянски шрифт е написано слязал вм. правилното слязъл. Подобни факти обуславят задължителното включване на основните правила по правопис и пунктуация на църковнославянския език в помагалото. Несъответствието между форма и съдържание не се приема добре и от естетическа гледна точка – когато човек види църковнославянски шрифт, той има нагласа за среща с нещо древно, духовно, възвишено и изведнъж, зачитайки се в текста, който е на съвременен български, всъщност се сблъсква със сегашната действителност. Такова едно разминаване не носи пълна духовна наслада, не е повод за душевен празник – нещо към което ни води например службата на църковнославянски език.

От друга страна правилно изписаният църковнославянски текст е белег за висока култура и образованост, той е една препоръка за високото качество на работата на иконописеца. И още, както пише Евгений Павленко „Иконата се освещава от името на изобразеното на нея лице, написано върху нея... според учението на преп. Йоан Дамаскин иконата, поради своя надпис, е осенена от благодатта на Светия Дух”. Как би се изпълнило това, ако надписът на иконата е сгрешен! Не на последно място може да се каже, че църковнославянският текст е духовната връзка с нашите предци, с традициите на старобългарските и възрожденските иконописни школи, чиито прекрасни творби и днес предизвикват у нас възхита.